Сирма

Лято, 1783

– До голямото дърво! – викна Огнян.

Сирма вдигна глава и зяпна групичката момчета, които хукнаха нагоре по планинската пътека. Осемгодишният Огнян бе начело и отсега набираше голяма преднина. Всеки път така правеха. Чакаха Сирма и Ружа да се улисат с дивите цветя само за да им избягат набързо. Пази боже, някой да ги види, че играят с момичета.

Сирма си прихвана полата с две ръце и се завтече след тях. Ружа извика нещо зад гърба ѝ, нещо за теменужки, но сега беше по-важно да даде на момчетата един урок по бягане.

Не ѝ трябваше много. Бързо стигна последното момче, но пътеката тук бе твърде тясна, двама души нямаше как да се разминат. Вместо това Сирма си пусна полата и се покатери по стръмния страничен склон нагоре. Набра се по оголените дървесни корени, босите ѝ крачета стъпиха по камъни, покрити с мъх.

Качи се на пътеката отгоре и демонстративно изтупа ръцете си от пръстта. Позволи на Огнян само една секунда да види самодоволната ѝ усмивка и после хукна пред него. Момчетата викнаха, че не било честно така. Честно си беше, и още как.

Пътеката водеше към гъста гора. Там вече имаше място за изпреварване и Огнян бързо започна да ѝ диша във врата. Другите момчета останаха далече зад тях, докато те двамата продължаваха да тичат с все сили. Заобикаляха дървета, прескачаха гъсти храсталаци, даже се посбутваха на моменти. Никой не се даваше.

Малко по малко дърветата се разреждаха и отпред ги чакаше обширна слънчева поляна. Много беше валяло тези дни и тревата беше избуяла по-високо от тях самите. В небето нямаше нито едно облаче. Щом ги огря слънцето, Огнян замижа.

И като отвори очи, дългата кестенява плитка на Сирма се развя пред погледа му. Случи се нещо тогава. Моментът се проточи мъчително бавно и докато се взираше в гърба ѝ, на Огнян му стана ясно, че не може да я стигне. Кестенявата плитка се вееше пред лицето му като чудно видение насред ослепителното слънце, сякаш му се подиграваше.

Протегна ръка да я грабне. Нямаше друг начин, трябваше да я дръпне назад, за да я задмине. Но дори тогава пустата коса му се изплъзна.

Моментът отмина, времето продължи с нормалната си трескава бързина и Сирма се изгуби в тревата. Голямото дърво беше съвсем близо. То беше едничко, пораснало високо в края на поляната. Сирма беше съвсем близо, с един последен напън се засили и най-накрая прегърна грубия му ствол.

Не усети как ритна камъче през ръба на пропастта и то падна право надолу, където беше селото. Ако не беше дървото да я спре, щеше и тя да последва камъчето и да се утрепе на място. Но преждевременната смърт не беше повод за притеснение в детската ѝ главичка.

– Първа! – викна тя.

Огнян стигна дървото малко след нея. Седна на земята да си поеме дъх. Не след дълго надойдоха и останалите момчета.

– Сирма пак те надбяга! – изсмя се едно от тях.

– Нали и тебе надбяга! – тросна му се Огнян.

Последна пристигна Ружа. Ръцете ѝ бяха пълни с цветя и клонки, които беше насъбрала по пътя. Докато момчетата се смееха на висок глас, тя се настани под сянката на дървото и ги занарежда.

Това високо място беше любимо на децата от село Тресонче. Всички къщи се виждаха от тук, а хората изглеждаха като мравки. Най-далеко беше черквата, но лесно се разпознаваше по блещукането на металния кръст върху малкия купол. Зад нея имаше зелена гора, а нататък на хоризонта бяха нивите, където селяните работеха по цял ден. Още по-далече в ясно време като днес се очертаваха върховете на високите планини, където козарите прекарваха лятото.

– Хайде да стреляме! – предложи Огнян.

Едва го изрече, и момчетата извадиха всеки по една дървена прашка от джобовете си. Всичките бяха направени от Стрезо – бащата на Сирма. Той беше дърводелец и майстореше всякакви играчки за децата от селото.

Ружа през това време завърши цветния си венец и го сложи на главата си. Даже не им обърна внимание. Сирма извади от пазвата си своята прашка, по-голяма, по-здрава и с много по-дебел ластик. Като я видяха момчетата, зяпнаха в почуда.

– Откъде имаш такава?

– От батко ми – каза Сирма гордо.

– Откраднала си я?

– Не! Той ми я даде! – Сирма се намръщи, обидена, че посмяха даже да си помислят, че може да е крадла. – Не му трябва вече, сега има пищов.

– Какъв пищов?

Очите на момчетата светнаха само като го спомена. Цялото село знаеше, че братът на Сирма е отличен стрелец. Едва шестнайсетгодишен, а възрастните го хвалеха, че като отиде на лов, винаги се връща с нещо голямо.

Сирма вдигна два пръста да покаже приблизителен размер.

– Ей толкова голям.

Момчетата кимнаха с одобрение, като че разбираха от пищови. Селото напоследък много обсъждаше баткото на Сирма, особено след като той се присъедини към хайдушката дружина, която сновеше в планината.

Преди година една банда разбойници откраднаха дузина чували с жито от селото. Всички се уплашиха, говореха, че ще умрат от глад през зимата. Но хайдушката дружина нападнала крадците някъде в планината и същия ден върна цялото жито.

Тогава за пръв път Сирма видя хайдути.

Няколко месеца по-късно тя и още няколко деца мярнаха хайдутин отблизо. Един непознат мъж беше влязъл в Тресонче тихо след залез слънце. Носеше вълнен ямурлук и рунтав калпак. Не беше тукашен и не даваше вид, че е нечий другоселски роднина. Разбира се, децата го последваха. Мъжът поговори с един съсед в задния двор и после бързо си тръгна.

Преди да се шмугне в гората, хайдутинът се спря и нареди на децата да се покажат. Знаел е, че го следят. Те се подчиниха и мъжът застана пред тях като великан. Никой не се уплаши, и нямаше причина – въздухът около него не излъчваше заплаха нито за миг.

Каза им да слушат родителите си и да не ходят да си търсят белята извън селото. Май в крайна сметка не го послушаха.

– Стрелям! – викна Огнян.

Докато се усетят, той вече беше обтегнал прашката и се целеше в една невинна лястовичка, кацнала на клонче.

– Не! – писна Ружа. – Няма да стреляш по птички!

Гласчето ѝ разряза тишината така внезапно, че птичката литна. Огнян свали прашката и извъртя очи с досада.

– Ружо ма, много си проста!

– Няма да стреляш по птички!

Колкото и да се сърдеше, момчетата не ѝ обърнаха внимание и почнаха да опъват прашките. Целеха се в малки птички и една нещастна катеричка се наложи да скача от клон на клон, за да избегне летящите камъчета. 

Никой не уцели нищо. Природата не бива да се подценява, дивите животинки не са толкова лесни за убиване. В един момент момчетата даже оставиха прашките и започнаха направо да хвърлят камъни по каквото мърда.

Ружа продължи да им се кара да престанат. Тропаше по земята с краче отново и отново, докато от венеца в косата ѝ валяха цветчета. Но сякаш беше невидима.

Сирма държеше камъче в ръка и без да помръдва от мястото си, търпеливо наблюдаваше. Очите ѝ се спряха на едно врабче, което тъкмо бе кацнало на клонче. Сирма опъна прашката колкото сили имаше и пусна ластика мигновено. Камъчето се изстреля във въздуха като куршум и врабчето падна в тревата.

– Уцелих! – викна Сирма.

– Не е честно! Ти имаш най-хубавата прашка – ядоса се Огнян. – Дай да я пробвам.

Сирма я скри зад гърба си.

– Няма да пипаш прашката на батко ми!

– Ще кажа на баща ти да ми направи такава и на мен.

– Аз пък ще му кажа да не ти прави.

Някой подсмръкна отстрани. Приказките спряха и всички се обърнаха към малката Ружа, която бе коленичила до падналото врабче. Сълзите ѝ капеха по земята. Момчетата погледнаха Сирма мълчаливо и изведнъж гордостта от постижението ѝ прерасна в срам.

Сирма се втурна към разплаканата си приятелка и падна на колене.

– Мъртво е – изхлипа Ружа.

Птичката не помръдваше. Сирма я побутна с пръстче – нищо. Пое я в шепите си и я вдигна, за да я огледа по-отблизо. Беше толкова лека, ако свиеше юмручета, щеше да я смачка. Никога досега не бе виждала птичка от толкова близо.

Горските птици обикновено не позволяват на никого да ги доближи. Сега знаеше защо. Бяха толкова крехки, едно камъче стигаше да ги утрепе.

И тогава Сирма осъзна, че току-що бе отнела живот без причина, само за да натрие носовете на момчетата. Не помисли за последствията, когато се прицели. Дори не ѝ дойде на ума, че някой може да плаче за тази птичка.

– Хайде да си ходим.

Момчетата си тръгнаха, но тя остана с приятелката си. Вече сами, Ружа изкопа плитка дупка с ръце и Сирма постави птичката вътре. Ружа запълни дупката с пръстта и заглади с потупване малкото хълмче. След това събра длани и затвори очи, прошепвайки тиха молитва. Сирма стоеше до нея в търпеливо мълчание, мъчейки се да не избухне в сълзи.

След като Ружа се прекръсти, се изправи. Сирма също. Искаше да каже нещо, може би да се извини, но на кого? Птичката нямаше да я чуе.

– Сирма, обещай ми, че повече няма да убиваш – рече Ружа.

Подухна вятър и короната на голямото дърво се разшумя над главите им. Стръкове трева и цветчета от венеца на Ружа полетяха във въздуха. Безкрайна вина натежа в сърцето на Сирма и тя най-накрая позволи на сълзите да потекат от очите ѝ. За пръв път бе направила нещо необратимо. И се зарече, че отсега нататък, преди да направи каквото и да било, винаги първо ще помисли за последствията.

– Обещавам.

Планината чу и запомни тези думи.

Момчетата влязоха в селото с бойни викове и подплашиха пилците, които се разхождаха между къщите. Възрастните, като ги видяха да се връщат от гората, веднага им се скараха, задето са напуснали пределите на селото. На децата се забраняваше да се разхождат в гората сами. Момчетата не им обърнаха внимание и продължиха да тичат. 

Малко по-късно Сирма и Ружа се върнаха по същия път. Посрещна ги една ядосана съседка, която ги заплаши, че ще каже на родителите им. Не ѝ се наложи. 

– Сирма! – Ангелина, майка ѝ, се появи изведнъж и я хвана за ръката ядосано. – Казах ти да не ходиш в планината! Пълно е с разбойници!

– Бяхме при голямото дърво, там няма разбойници – отвърна тихо Сирма.

Съседката започна да говори нещо, как трябвало децата да се държат изкъсо, да им се дава повече работа, за да не сноват из планината сами. Ангелина кимаше, но не слушаше особено. Други неща изпълваха ума ѝ сега.

Откакто баткото на Сирма напусна дома, за да се присъедини към хайдушката дружина, тя не можеше да спи. Нямаше вест от него от месеци.

– Аз се прибирам – каза Ружа и тръгна сама към вкъщи, където със сигурност също щяха да ѝ се карат.

Бъбривата съседка помърмори още малко и най-после ги остави намира. Сирма остана сама с майка си и те потеглиха мълчаливо към дома. Не се страхуваше от разправиите, беше свикнала да ѝ се карат, задето ходи в планината. Но ужасното деяние, което бе извършила, още тежеше на сърцето ѝ. Не можеше да мисли за нищо друго.

– Мамо – въздъхна тъжно Сирма. – Ей сега… при голямото дърво…

– Какво?

Тишина. Дори не знаеше как да го обясни. Как да каже на майка си, че е отнела живот? Как да ѝ сподели, че е присъствала на тъжно погребение, за което тя самата бе причина? И всичко бе станало заради нейното лекомислие и глупаво желание да се докаже. Светът изведнъж се измени.

Ангелина се взря в нея и като видя безутешните ѝ очи, пребледня. Падна на колене и стисна здраво дъщеря си за раменете .

– Какво стана, Сирма?! Кажи ми какво стана!

Гласът ѝ привлече няколко съседски погледа, но в този момент никой не съществуваше за Ангелина. Сирма потрепери. Широко отворените очи на майка ѝ издаваха паниката ѝ и от толкова близо тъмните кръгове под очите ѝ бяха още по-видими.

– Убих една птичка.

Ангелина чакаше да чуе още нещо, нещо много по-ужасно от престъплението, което детето ѝ току що призна. Но това беше всичко. Раменете на майка ѝ се отпуснаха и тя въздъхна с облекчение. За момент изглеждаше, че ще припадне. Изправи се, хвана Сирма за ръка и я поведе под любопитните погледи на съседите.

– Бързо вкъщи.

Тази вечер попът беше на гости на трапезата. Семейството се хранеше тихо, чуваха се само тракането на приборите и неволното звучно мляскане на баба и дядо. Беше много по-оживено, когато баткото на Сирма си беше вкъщи.

По време на вечеря дядо обикновено разказваше истории за хайдушките си подвизи на младини. Баба не пропускаше да вметне, че историите му се променят с всяка година и акълът му заминава. Мама се смееше много по-често. Татко каквато и тема да подхванеше, дядо щеше да спори с него. А баткото ѝ щеше да говори за последния си улов.

– Как е стрелбата? – дядо пръв смути тишината на трапезата.

Сирма се сепна за миг. Тя така и не бе казала на родителите си, че батко ѝ ѝ е дал прашката си. Мама и баба никак не се радваха да я видят да се занимава с момчешки работи. Дядо обаче направо сияеше. За момент познатата гордост се надигна у Сирма и тя се усмихна.

– По-добра съм от момчетата.

– Така! Така! Нашият род бойци ражда!

– Престани, татко – обади се Ангелина намръщено.

Напрежението отново надвисна над трапезата. Поне гостът им не беше смутен. Попът продължаваше да яде, все едно около него нямаше хора. Хората често го канеха на вечеря от уважение и той толкова беше свикнал, че вече изглеждаше сякаш едва ли не цялото село му дължи почерпка.

– Убих една птичка с прашката на батко – прошепна Сирма.

– Ооо, браво! – възкликна дядо. – Птички трудно се целят.

Не това се надяваше да чуе тя. Огледа останалите около масата, продължаваха да се хранят спокойно. Никой не се възмути от деянието ѝ. Никой не я смъмри да се засрами от постъпката си. Дядо даже се гордееше с нея. Хубаво, че не я чакаше наказание, но беше тъжно как тази загуба на живот просто нямаше значение.

– Ружа се разплака – продължи Сирма.

– Защо?

– Защото птичката умря, дядо. – Сирма се вторачи в чинията си. – Нали Господ е казал да не убиваме? Аз убих.

Чак сега възрастните ѝ обърнаха по-сеиозно внимание. Спогледаха се, след което се обърнаха към попа. Със сигурност той знаеше какво да каже в такъв момент и щеше да има мъдър и поучителен съвет за детето на масата. Но той продължаваше да яде невъзмутимо, сякаш ушите му недочуваха.

Накрая, Стрезо реши да се обади:

– Така е, не бива да убиваш. Ти си голяма и силна, а птичките са малки и беззащитни. Силните не трябва да тъпчат слабите. Силните трябва да пазят. Затова отсега нататък трябва да защитаваш слабите.

Сирма копнееше да чуе точно такива думи. Не ставаше въпрос само за птичките, тази мъдрост се отнасяше за всичко. Силните пазят слабите, беше толкова просто. Тя щеше да гравира тези думи в сърцето си и да ги помни до края на живота си.

– Заради такива приказки синът ти напусна дома – рече Ангелина с горчивина в гласа. 

Някак си разговорът винаги се връщаше към липсващия член на семейството.

– Вече е мъж – каза дядо. – Като иска да е хайдутин, остави го. И аз бях хайдутин и ето ме тук.

Дядо разправяше преди колко е суров хайдушкият живот. Планината била студена през повечето време, дни наред се е случвало да гладуват, понякога са имали сблъсък с диви зверове, и това беше отделно от страшните битки с въоръжени душмани.

Хайдутството не беше за всеки. Много хайдути намираха смъртта си в планината и никога не се прибираха у дома. Малцина оцеляваха, а още по-малко създаваха семейство и доживяваха до преклонната възраст от седемдесет и пет като него. И сега брат ѝ беше тръгнал по неговите стъпки.

Попът остави приборите си в празната чиния и звучно прочисти гласа си.

– Ако ти ударят плесница, обърни другата буза – размаха той пръст. – Още Исус го е казал. Ако синът ти беше прочел Библията, сега щеше да е тук.

– Никой тук не може да чете – отвърна татко ѝ.

– Невежеството също е грях, Стрезо. Никога не е късно да се научиш на четмо и писмо. Какъв пример даваш на децата си?

– Може ли аз да се науча? – попита Сирма и попът се изсмя.

– То не е за момичета.

Попа продължи да обяснява на баща ѝ колко важно било човек да е грамотен и как трябвало той да се научи, синът му ако се завърне от планината също да се научи, и ако някой ден му се роди още едно момче да научи и него. Стрезо оставяше думите да минат през едното му ухо и да излязат през другото.

Във всеки дом в Тресонче имаше библия, само че никой не знаеше да чете. Преди време попа беше предложил да научи момчетата на четмо и писмо, но когато поиска заплащане за това, родителите отказаха. И така той остана единственият грамотен в цялото село.

Тази нощ светлината на полумесеца се промъкваше през процепите на дървения прозорец и си играеше на стената над леглото на Сирма. Беше ѝ трудно да заспи, бащините мъдри думи продължаваха да се въртят в ума ѝ.

Силните пазят.

Сирма вече знаеше какъв човек иска да е.

Беше започнала да се унася, когато внезапно силно блъскане по външната врата я разбуди. Някой беше отвън в такъв късен час. Сирма се надигна в леглото и чу предпазливите стъпки на баща си. След малко чу как резето се вдигна и вратата изскърца, пускайки в коридора песента на щурците. После долови непознат мъжки глас.

Сирма тихо се измъкна от леглото и надникна иззад ъгъла. Баща ѝ стоеше на вратата с дървена сопа в ръка.

– Не предугадихме нападението – каза късният гост. – Синът ти е мъртъв, Стрезо.

Сопата падна и се търкулна шумно по пода. В следващите няколко дни Сирма отново щеше да види лицето на смъртта и болката, която оставяше след себе си. Батко ѝ, колкото и голям и силен да бе за нея, бе застрелян от други, по-силни от него. И точно както Ружа плака за мъртвата птичка, семейството на Сирма щеше да плаче за него.

Смъртта бе еднаква навсякъде.