Забрава

Кратък разказ, магически реализъм

Посред бял ден гробището беше пълно с човешки фигури, вървящи през лабиринта от пътеки. Някои мълчаха, други хлипаха тихо, трети водеха едностранчив разговор със студени, безмълвни надгробни паметници. Хиляди бяха погребани тук през годините и много други щяха да намерят подслон в пръстта. Никога нямаше ден без посетители.

През нощта обаче старият гробар беше единствения жив човек, който вървеше през мъглата. Носеше износени работни дрехи, лопата на рамото и почти угаснала цигара между напуканите си устни. Работа за него винаги имаше, без значение кое време от денонощието беше.

Тази нощ имаше да копае само една дупка. Намери си парче земя и заби лопатата в твърдата почва. Стъпи на лопатата, натискайки я дълбоко в пръстта и здраво изтръгна първата копка. Ръцете му бяха кокалести, но в тях имаше много сила. Щеше да е готов до изгрев слънце, както всяка нощ. Пък и този път щеше да е малък гроб, за малък ковчег.

Вятър задуха и вълнената му шапка полетя във въздуха. Студът безмилостно облиза плешивия му скалп и старецът пусна една цветна ругатня. Тръгна след шапката си, а тя се търкулна по земята, събра много прах и му изплъзна точно когато щеше да я хване, сякаш си имаше собствен ум. След кратко тичане гробарят се подпря на коленете си, опитвайки с мъка да си поеме дъх.

Закашля се силно, цигарата падна от устата му. Веднъж започнеше ли, нямаше спиране. Гробището отекна с кашлицата му, съпроводена от болезнено отхрачване на черен катран от дробовете си.

Едва тогава шапката се спря и две бледи момченца се обърнаха към бедния гробар. Идентични близнаци, на не повече от шест годинки, със снежно бяла кожа, снежно бели дрехи, снежно бяла коса и призрачни бели очи. Спогледаха се виновно. Не това искаха с този номер, просто си играеха. Тяхната игра едва не докара стария пушач до колапс.

Оставиха шапката и се обърнаха да си вървят. Но пред тях стоеше млада снежно бяла жена със скръстени ръце и смръщени вежди.

– Доволни ли сте?  – попита тя.

– Не… – казаха момчетата едновременно и се вторачиха в земята виновно.

Жената хвърли поглед към стареца, който най-накрая изглеждаше, че диша спокойно. Взе си шапката, отърси я от мръсотията и се върна на работа.

После се обърна пак към момчетата.

– Право в гроба – заповяда тя.

На децата не им се налагаше да ходят много, спряха се пред един от най-новите надгробни паметници, поставен едва преди две седмици. Лъскав двоен камък бе изписал имената им с елегантен златист курсив. Момчетата погледнаха отново майка си с тъжни, умоляващи очи, готови да се насълзят.

– Лягайте – рече жената, посочвайки гроба твърдо.

Ангелските личица се нацупиха и неохотно потънаха в гроба си. Майката въздъхна и остави звуците на нощта да минат през нея. Гробарят си тананикаше мелодия, докато копаеше. Есенните листа зашумоляха по асфалтираните пътеки, понесени от нежния нощен ветрец. И ниското, едва-доловимо жужене от най-близката улична лампа направи симфонията пълна.

Погледна ръцете си. Формата ѝ беше същата, както като беше жива – същата дълга коса, дори същите дрехи, които носеше, когато гърдите ѝ поеха последния си дъх. Изминаха две седмици, откакто започна това безплътно съществуване. Момчетата обаче все още не осъзнаваха напълно, че са мъртви. Намираха си забавления и не забелязваха празнотата, която заплашваше да се разраства с времето.

Скоро ще я забележат. Плашеща мисъл, но когато смъртта вече беше зад гърба им, от какво бе останало да се плашат?

– Пак ли дивеят?

Майката погледна през рамо към снежно бялата баба с големите очила, която бавно се издигна от съседния гроб. Бабата се прозя иронично. Духовете не спяха, нямаха нужда от сън, но често се криеха в гробовете си когато търсеха уединение. И все пак, нямаше лошо да се преструват, че правят нещо привично за живите, ако ще само да разсмеят съседа си.

Майката се обърна към красивия надгробен камък на своите момчета. Точно до тях беше нейният – същия лъскав камък със златисти букви. Трите гроба бяха обсипани с пресни цветя.

– Баща им много плака днес – каза тя.

– Аа, ето защо не се спират – рече баба и кимна. – И ти си пълна с енергия.

Сега, като го спомена, майката забеляза, че тя и нейните момчета бяха много по-ярки на вид от бабата, че и от повечето стари духове. Обикаляха гробището почти всяка нощ, момчетата даже си поиграха със шапката на гробаря. Само най-новите попълнения в гробището бяха така дейни. По-старите бяха по-унили, по-мъгляви.

– Някой ви помни страстно – продължи баба. – Затова сте така ярки. Виж ме мен. Вече двадесет години вися тук и вече се чудя дали това е хубаво или лошо.

– Теб кой те помни, бабо?

– Само мъжа ми.

Някой бе казал преди, че човек съществува само докато живите го помнят. Но никой никога не е казвал, че мъртвите ще знаят точно как те помнят. Цялата любов, тъга и болка държаха мъртвите свързани със света на живите. Те бяха просто бледи отражения на някогашния им живот, но все още бяха тук.

Какъв изобщо беше смисълът на това състояние и трябва ли на някой да му пука? Кой знае колко дълго щеше да се чуди.

– Хубаво е, че те помни толкова дълго – рече майката.

– О, почнал е много да забравя – бабата махна с ръка. – Здрав е като бик, ама не е наред с главата. Говори си с хора дето ги няма.

– Не го ли правим всички?

Баба се изсмя и размаха пръст.

– За живите е различно. Моят мъж разговаря с хора дето не съществуват, вместо с още живите му близки. Хич го няма в акъла. Дано само… – за миг замълча и се взря в празния въздух. – Дано тези дето му правят компания са мили с него. Да го поучат поне да спре да пуши.

Майката се обърна да погледне източната страна на гробището, където бяха гробовете на хора починали преди сто, дори двеста години. Никакъв призрак не се показваше от там, тъй като не бяха останаха живи, които да ги помнят. Времето ги бе покрило завинаги. След още сто години други духове ще гледат техните мълчаливи гробове и ще си мислят същото.

Изведнъж нахален снежно бял мъж обви ръце около кръста на майката и я изплаши от мислите ѝ. Формите им се сляха за миг и той прошепна нещо вулгарно в ухото ѝ. Преди да реагира, момчетата ѝ скочиха от гроба и повалиха негодника.

– Пусни мама!

Мъжът падна по гръб на земята и покри главата си, докато двете момчета го удряха с малките си юмручета отново и отново. Нищо не правеха, освен да привлекат вниманието на околните призраци. Майката ги дръпна от него. Те продължаваха да гледат нахалника, готови да му се нахвърлят отново като малки тигърчета.

– Какво беше това? – попита майката.

Мъжът се засмя иронично.

– Нов съм, имайте милост.

– Тебе те знам – обади се бабата. – Ти си оня дето съпругата го застреляла, защото го хванала в кревата с любовница.

Повечето клюки тук идваха от забравени вестници. Случаят на този мъж беше особено пъстър. Убийство и секс скандал – разбира се, че медиите веднага го покриха. Беше във водещите новини няколко дни, докато течеше процесът срещу съпругата му.

Мъжът седна и се засмя смутено.

– Исках… да пробвам какво мога да правя…

– Ами, пробвай. Няма да умреш пак! – засмя се баба. – Виж се колко си ярък. Жена ти май много си мисли за тебе.

– И тя и другата… – каза той и се намръщи недоволно. – Посещава я в затвора всяка седмица. Мисля, че се сприятеляват.

И не беше само това. Поради статията във вестника, напълно непознати говореха за него, а той чуваше мислите им. Хора, които не го познаваха, говореха такива неприятни неща по негов адрес. Кой им даваше правото? Но горчивината продължи само ден, след това приказките приключиха. Непознати гласове се появиха само да изразят нежелано мнение и след това го забравиха.

Донякъде беше приятно да бъде център на вниманието, дори поради лоши причини. Но след това само думите на най-близките му останаха – думи, изречени от жал и огорчение. В крайна сметка съпругата и любовницата му заговориха за прошка и за възможни начини да поправят грешките си. Но те поне бяха живи, имаше втори шанс за тях.

Всяко посещение беше като терапевтична консултация, на която той не искаше да ходи, а дори да е искал, нямаше как да им каже нищо.

– Кога ще спра да ги чувам? – попита той.

– Защо? Не ти харесва какво казват? – попита баба. – Никой не може да ги спре. Ще ги слушаш докато не те забравят.

– Ако е някакво утешение, на никой не му харесва какво чува.

Призраците се обърнаха към новия глас, който се присъедини към разговора – млад мъж във военна униформа се беше отпуснал на надгробната плоча на баба.

Той идваше от западната част на гробището, където бяха погребани героите от войната. Там винаги е било най-оживено, без значение колко години минаваха. Хората никога не забравяха падналите войници – техните истории се разказваха през поколенията и те бяха най-старите обитатели на гробището.

Но и никога да не бъдеш забравен си имаше своите недостатъци.

– Колко уроци днес, войниче? – попита баба.

– Само един – рече той и вдигна един пръст във въздуха. – Около двайсет пъти, без прекъсване. Половината факти даже са измислени. И да не ти говоря какъв хубав портрет са ми блъснали в учебника по история. Толкова хубав, че даже не е мой.

Майката се засмя.

– Историците правят историята романтична.

Войникът се настани удобно в тяхната компания. Двете малки момченца го зяпнаха с широко ококорени, искрящи очички. Дори като дух, героичното му присъствие будеше страхопочитание и обожание.

– Вие стен нови – каза той като погледна майката и децата. – Какво стана?

Майката погледна момчетата съжалително.

– Пиян шофьор се вряза в колата ми.

– Затвориха ли го?

– Той е тук.

Тя погледна през рамо, където духът на един мъж седеше на надгробната си плоча и гледаше в земята унило. Преди няколко нощи се опита да говори с него. Беше му простила и децата изобщо не се интересуваха от делото му. Но той не си беше простил.

Странеше от всички, решен че няма право на утешение, няма право да търси компания. Стоеше сам и слушаше разочарованието и болката на близките му.

– Ще дойде все някога – каза баба. – Всички идват. Времето е без значение вече.

– Защо сме тук? – попита нахалника.

Никой нищо не каза. Той огледа всичките им лица, бяха празни. Дори войникът, прекарал най-дълго време в тази форма на съществуване, нямаше отговор. Новодошлите рядко се чудеха защо смъртта не е краят, но когато започнеха да умуват, оставаха в едно безкрайно объркано състояние, празнина без смисъл.

– Остави тея въпроси за философите – рече баба.

Изведнъж всички се вторачиха в нея. Тя не каза нищо странно, но те забелязаха, че се ѝ случва нещо. Войникът го беше виждал толкова много пъти. За останалите ще е новост, но дори и те някак знаеха, че тя току що беше забравена от последния ѝ близък.

Баба започна да потъва в гроба си и призраците я сграбчиха от всички страни. Странно беше да загубиш другар тук. Духовете никога не изчезваха пред очите на други духове, така че никой не знаеше какво точно им се случва, след като живите ги забравят. Те просто лягаха в гроба си и никога повече не се появяваха.

И кой знае защо, никой не искаше да го приеме. Може би беше остатъчен инстинкт от живота, да пазиш себе си и любимите хора.

– Пуснете ме – заповяда баба.

Всички я гледаха с ококорени очи, сякаш опитваха да гравират образа ѝ в спомените си. Но отвътре всеки един знаеше, че нямаше власт над това. Как биха могли да я помнят, когато последният жив човек я е забравил? Бавно петте чифта ръце я пуснаха и баба потъна в гроба си.

Остана само монохроматичната снимка върху надгробния ѝ камък. И въпреки че това беше нейният образ, споменът за нея вече го нямаше. Изгуби се под безмилостния пласт на времето. Оттук нататък, всеки минувач, който зърнеше тази снимка, щеше да вижда усмихната старица с големи очила, но нямаше да почувства нищо. 

Изгревът наближаваше. Гробарят свърши работата си и пристъпи зад духовете.

– Какво гледате там?

Те мълчаливо посочиха надгробния камък. Старецът се приближи да огледа по-добре. Видя нещо познато в това усмихнато лице. Нещо отчаяно трептеше зад клепачите му, опитвайки да бъде забелязано, но умът му не можеше да го улови.

Гробарят откъсна очи от камъка и запали нова цигара.

– Не я помня.

– Обеща да спреш цигарите – каза войникът.

Той вдигна вежди с престорена учуденост.

– Така ли? Кога?

– Говорехме за това – обади се майката. – Трябва да се грижиш за здравето си, не си първа младост.

Той се засмя.

– Пак съм по-добре от вас.

Духовете скръстиха ръце и се намръщиха на неприятната шега. Сигурно даже не се усещаше, че им я казваше вече за десети път.

– Сутринта ще има погребение – рече старецът. – Ще се сприятелите, нали?

Всички кимнаха. Разбира се, че ще се сприятелят. Те приветстваха всеки новодошъл. С повече гласове беше по-хубаво. Гробарят нарами лопатата и си тръгна. Духовете го гледаха мълчаливо, докато не изчезна в здрача на зората.

 
Reni Stankova davicon

Здравей!

Дано моят единствен самостоятелен кратък разказ ти е харесал. Ако не е станало вече ясно, аз НЕ пиша разкази. Намирам ги за невероятно трудни, но ето, че има изключения от всяко правило.

„Забрава“ ми хрумна като странна идея една вечер след кратък разговор с баща ми. Говорехме за нашето семейно потекло и осъзнахме, че не знаем нищо за никого, живял преди дядото на баща ми, моят пра-дядо. Тогава баща ми каза, че „човек го има само докато някой го помни“.

Беше някак тъжно заключение, но в крайна сметка то роди този разказ. Баща ми също го харесва, така че свърших своята работа. Дано и на теб ти е харесал.

С любов, Рени ❤️

ПС. Виж другите ми книги!